Свидетелства на римски, гръцки, арменски и византийски летописци (354 – 681 г. сл. Хр.)

Преди всичко: Кои са прабългарите?

Историята на прабългарите на Балканите не започва с хан Аспарух. Тя започва векове по-рано — записана с различни имена в летописите на Рим, Константинопол, Армения и арабския свят. Всеки от тези летописци гледа от своята страна на хоризонта, но всички описват един и същи народ, движещ се неотклонно на юг и запад — към земите, които ще нарекат своя родина.

354 г. — Латинският хронограф: Първото споменаване в историята

Най-ранното известно писмено свидетелство за съществуването на народ с името „Vulgares“ се открива в документ, съставен в Рим през 354 г. сл. Хр. Той е известен като Хронографът на 354 г. — луксозна хроника, изработена от прочутия калиграф Фурий Дионисий Филокал по поръчка на знатния римски християнин Валентин. Документът е публикуван за пръв път в академичен вид от историка Теодор Момзен в Monumenta Germaniae Historica, Chronica Minora (Берлин, 1892 г.) — едно от най-престижните издания на средновековни латински извори.

В раздела Liber generationis (Книга на родословието), сред родословните списъци на народите, стои кратката, но съдбоносна фраза: „Ziezi ex quo Vulgares“ — „Зиези, от когото са Vulgares“. Колкото и лаконично да е, това е официалното начало на писмената история на един народ. Изданието на Момзен, публикувано от Monumenta Germaniae Historica, остава и до днес основният академичен извор за документа(искам да вметна,че Зиези е посочен като потомък на Сим ,един от синовете на Ной,а текстът представлява библейска генеалогия – списък на народите като потомци на синовете на Ной.)

V в. — Арменският свидетел: Мовсес Хоренаци

Докато в Рим летописците пишат на латински, в Армения се ражда един от най-ценните нелатински извори за прабългарите. Мовсес Хоренаци — наречен „баща на арменската историография“ — пише своята „История на Армения“ (Patmut’iwn Hayoc’) в V в. сл. Хр. Той е единственият извън-гръцки и извън-латински историк от тази епоха, оставил конкретни сведения за прабългарите.

Хоренаци описва две миграции на прабългарски племена по времето на арменските царе Вараздат (374–378 г.) и Аршак III (378–387 г.) — т.е. в края на IV в. В хрониката му се споменава, че техни племена се разпространяват от Кавказ към арменските равнини заедно с хуните. Освен това от имената на прабългарски подплемена произлизат топоними в арменските земи — реките Болга и Воротан, което е неопровержимо свидетелство за ранното им присъствие в региона.

Работата на Хоренаци, преведена на английски от Робърт Томсън и издадена от Harvard University Press (1978 г.), е призната от World History Encyclopedia за „един от най-важните извори за историята на Армения и нейните съседи“ от ранносредновековния период.

V в. — Прискос от Паниум: Дипломатът, видял Атила

Около 449 г. ромейският дипломат и историк Прискос от Паниум пътува като пратеник до двора на Атила. В запазените фрагменти от неговата хроника той описва народ, известен като Унугундури (Ounnogoundouroi) — заселен около Меотийското езеро (Азовско море) и северното Черноморие, под хунско върховенство. Съвременните историци от Енциклопедия Британика и академични издания идентифицират тези унугундури като ранната прабългарска конфедерация, въз основа на тяхното географско положение и последващите племенни асоциации.

Прискос е безценен именно защото пише като очевидец — не от чужди сведения, а от лично посещение в сърцето на хунската империя.

VI в. — Прокопий Кесарийски: Имперският историк от фронтовата линия

Никой друг историк не описва прабългарите в Балканите толкова детайлно, колкото Прокопий Кесарийски — юристът, дипломатът и лоялен секретар на великия пълководец Велизарий. Роден около 500 г. в Кесария (Палестина), Прокопий е очевидец на почти всички войни на Юстиниан и документира събитията от 527 до 553 г. в своята „История на войните“ (De Bellis). Енциклопедия Британика го описва като „незаменим извор за своята епоха“.

В De Bellis Прокопий описва подробно двете прабългарски племенни обединения — Кутригурите (западно от Дон) и Утигурите (източно): „Зад Сагините живеят многобройни хунски племена. Земята се казва Евлисия и варварите населяват морския бряг и вътрешността чак до т.нар. езеро Меотида и р. Танаис (Дон). Хората, живеещи там, се казваха Кимерийци, а сега се казват Утигури. На север от тях са многобройните племена на Антите.“

Прокопий разказва и как хан Сандилх от Утигурите отказва да воюва срещу Кутригурите с думите, предадени от историка: „Не е нито справедливо, нито достойно да изтребваме сродниците си (Кутригурите), които не само говорят език, идентичен с нашия, и са наши съседи с едни и същи облекла и нрави на живот, но са и наши роднини, макар подчинени на друг владетел.“

Точно тази родствена връзка между двете племена ги свързва с общата прабългарска родова линия. Военните им набези срещу Византия стават ежегодни — Прокопий документира разрушаването на 32 крепости само в Илирик за единствената 540-та г.

VI в. — Агатий Миринейски и Теофилакт Симоката: Свидетелите на разрушението

Приемникът на Прокопий — Агатий Миринейски — продължава историята му с описание на Кутригурите и Утигурите като „два сродни народа от хунски произход“, разделени от р. Дон. В своите „Истории“ той документира как константинополската дипломация умело ги стравяла един срещу друг, докато и двата не изгубили собствените си имена — белег за дълбоката им взаимна свързаност.

Теофилакт Симоката — историкът от края на VI в. — пък е първият, който изрично пише „Bulgari“ в контекста на набезите срещу Тракия и Илирик около 559–595 г., описвайки Кутригурски прабългари начело с хан Забергáн, проникнали чак до Дългите стени на Константинопол. Именно при него размитото родово определение се превръща в недвусмислено: тези хора се казват „Булгари“.

VI в. — Павел Дякон и Касиодор: Западните свидетели

Дори на Запад прабългарите оставят следи в писмената история. Павел Дякон, лангобардският историк, пише в „История на лангобардите“ (Historia Langobardorum) за среща на народа му с „Vulgares“ в подножието на Карпатите в началото на V в. — конфликт, в който лангобардският цар Агелмунд загинал в бой с тях.

Касиодор, личният секретар на остготския крал Теодорих Велики, пък документира участието на прабългарите като съюзници на Византия срещу остготите в 480 и 488 г. — събитие, отбелязано и от сирийския патриарх Йоан Антиохийски. Именно тогава ромейският император Зенон (474–491 г.) за пръв път официално сключва договор с прабългарите, превръщайки ги в признат военен партньор на империята.

VII в. — Теофан Изповедник и патриарх Никифор: Свидетелите на основаването

За окончателното установяване на Аспаруховите българи и основаването на държавата разполагаме с два от най-надеждните византийски извора.

Теофан Изповедник — монах и хронист, починал 818 г. — оставя в своята „Хронография“ (Chronographia, издание на Де Боор, Лайпциг, 1883 г.) детайлно описание на събитията от 680–681 г. Той разказва как Константин IV събира флот и войска срещу прабългарите в Онгъл, как боледуването на императора слага край на похода и как армията — обхваната от паника — е разгромена. Последствието: договор, с който Империята признава новата държава и поема задължението да плаща ежегоден данък. „Хрониката на Теофан Изповедник“, преведена от Сирил Манго и Роджър Скот, издание на Oxford University Press (1997 г.), е основният академичен извор, цитиран и днес.

Патриарх Никифор I Константинополски (758–828 г.) допълва картината в своята „Кратка история“ (Breviarium). Той разказва как хан Кубрат, вожд на клана Дуло, обединява прабългарите около 632 г. и сключва мир с Ираклий, получавайки от него почетната ромейска титла „патриций“. И именно Никифор изрично отбелязва, че след смъртта на Кубрат синовете му се разделили — и Аспарух поел на запад.

681 г. — Международното признание

На 9 август 681 г. Константин IV Погонат поставя подписа си под договор, с който се ражда България. Теофан Изповедник описва тази дата. Британика я потвърждава: „В 681 г. Първото Българско царство е официално основано и признато от Византийската империя.“ Столицата е Плиска. Новата държава обхваща земите между Стара планина, Дунав и Черно море.

За мащаба на постижението говори и фактът, документиран от Теофан: когато десетилетия по-късно хан Тервел спасява Константинопол от арабска обсада (718 г.), съвременниците го назовават „спасителят на Европа“. Наследникът на Аспарух вече не е варварски вожд — той е европейска сила.

Заключение: История, записана от чужди очевидци

Пътят на прабългарите към Балканите е документиран не от самите тях, а от техните противници и съседи — римляните, гърците, арменците, лангобардите. Именно затова тези свидетелства са толкова ценни. Те нямат причина да преувеличават или да измислят: те просто записват това, което виждат. А това, което виждат, е народ с изключителна жизненост и военна сила, прекосяващ хиляди километри в продължение на три века, за да стигне до земите, наречени България.

Използвани официални и академични чуждестранни извори

1. Хронограф на 354 г. (Chronographus Anni CCCLIIII) — издание: Теодор Момзен, Monumenta Germaniae Historica, Chronica Minora, Берлин, 1892 г. Онлайн: tertullian.org
2. Мовсес Хоренаци, „История на Армения“ (Patmut’iwn Hayoc’) — превод на Робърт Томсън, Harvard University Press, 1978 г. Академичен профил: World History Encyclopedia (worldhistory.org)
3. Прискос от Паниум, фрагменти от хрониката (449 г.) — цитирани в: Encyclopaedia Britannica — „Bulgar“, britannica.com
4. Прокопий Кесарийски, „История на войните“ (De Bellis), VIII том — Encyclopaedia Britannica: „Procopius“, britannica.com; Encyclopaedia Iranica (iranicaonline.org)
5. Агатий Миринейски, „Истории“ — цитиран в академичния профил: grokipedia.com/page/Bulgars
6. Теофилакт Симоката, „История“ (края на VI в.) — ibid.
7. Павел Дякон, „История на лангобардите“ (Historia Langobardorum) — цитирана в byzantinerealhistory.wordpress.com
8. Теофан Изповедник, „Хронография“ (Chronographia) — издание: Карол Де Боор, Лайпциг, 1883 г.; английски превод: Сирил Манго и Роджър Скот, Oxford University Press, 1997 г.
9. Патриарх Никифор I, „Кратка история“ (Breviarium) — издание: Сирил Манго, Dumbarton Oaks Texts, 1990 г.
10. Encyclopaedia Britannica — „Bulgar“ и „History of Bulgaria“ (britannica.com)

---

© narodenbuditel.com | Статията е изготвена въз основа на официални академични и исторически извори. Цитираните текстове са преразказани, а не директно копирани.